Болезнено амбициозният френски президент, след като, поне досега, не успя да намери общ език със собствения си народ, реши да спасява Европа и отправи патетичен апел към нейните граждани, анжагирал централните медии на всичките страни – членки на ЕС. Той логично се свързва с очакваните сериозни загуби на изборите за европейски парламент през м. май и даже разместване на политическите пластове. А паниката сред управляващите в Евроцентралата в Брюксел и близки до тях политически елити в отделни страни доведе до ново явление в предизборната кампания – на проевропейския популизъм. До познатите негови представители Мартин Шулц и Манфред Вебер, сега се нарежда и Емануел Макрон. Патетичният апел на френския президент е типичен пример за това, как сегашното състояние на Евросъюза може да се експлоатира за извличане на лични политически дивиденти, особено ако се има предвид катастрофално ниският му рейтинг сред избирателите. Всъщност, той не казва нищо ново и това веднага беше отбелязано в Брюкселската централа на ЕС и доста други държави. От средите на Европейската комисия индиректно беше упрекнат, че с чужди и познати вече идеи започва да води предизборна кампания. Но този колаж сега емоционално е гарниран с амбицията да внуши, че както никога досега Европа е застрашена от митично подвизаващи се популисти и националисти, представяйки ги в банално познатите в медийните пространства словесни разцветки – десни, леви, ултра, радикални, антиевропейци - и в ролята си на „разтревожен европеец“, иска да изведе народите от състоянието им на „сомнанбули на една омърлушена Европа“, за което „във и от името на Франция аз (президентът Е. Макрон) оглавявам усилието неуморно, за да накарам Европа да върви напред и за да защитя нейния модел“. „Ренесанс за Европа“, „Ново начало“, „Европейско обновление“, „не можем да оставим националисти без решение да си служат с гнева на народите“... Зад тези ефектно красиви изрази Е. Макрон опитва да лансира идеи, които обаче следват основната линия на водената досега погрешна политика на контрол над държавите в ЕС (разбирай по-слабите), ограничаване на националните политики на правителства и парламенти и изземване на някои от техните основополагащи функции, за които те са избрани от народите си. И всичко това от едно централизирано европейско управление върху нова лидерска основа, формирана от Франция и Германия. Досегашният едноличен хегемон Германия вече беше принуден в ЕС да „дели“ в някаква степен присвоената от Меркел власт с амбициозника Макрон, но и тук различията в преследваните от тях цели започват да прозират. Доколко обаче Евросъюза е в състояние да изземе функциите и контролът над развитието в отделните страни, всяка от които трябва да решава свои специфични проблеми е голям въпрос, който упорито се избягва. А Макрон е неудържим и ентусиазирано предлага и пъстра китка от свои идеи, повечето от които са чисто утопични и издават загубата или по-скоро липса на чувство за реалност за сегашното състояние на Евросъюза – създаване на Европейски съвет за сигурност, Европейски съвет за иновации, Европейски съвет за сигурност, Европейска агенция за защита на демокрацията (от кого, от различно мислещите в Евросъюза?), Обща гранична полиция и служба за убежище, общи еврофинанси и министър... Към това трябва да се добавят и абсурдните му виждания за еднакво заплащане на едно и също работно място и минимална европейска работна заплата. Всяка от тези идеи е свързана с нови институции, т.е. нова бюрокрация. Една игра „ва банк“ с Европа, която предизвиква все повече сравнения на ЕС с бившия Съветски съюз (изявление на английски външен министър) и на Европейската комисия с Политбюро. Този „проевропейски популизъм“ с нищо не решава проблемите на ЕС и още по-малко чертае някаква перспектива за бъдещето, защото все още се избягват основни въпроси. На този фон идеята за „Европа на обединените нации“ отново се възражда като реакция на усилията за създаване на някакъв „европейски народ“. В близката история има подобни примери с т.н. съветски и югославски народи, от чието минало обаче никой не пожела да се поучи. Така в хода на започналото след есента на 1989 г. „озападняване“ чрез евроцентризма започна и стесняване на погледа към света, изграждане на световна памет на нова глобална култура, в която миналото на малките народи избледнява и те се озовават в нови политически пространства, т. н. периферия. Патетичният апел на Макрон бързо отшумя в паниката около предстоящите избори. Той можеше да се приеме и по-сериозно, ако авторът му си беше спестил малко от аристократичния си индивидуализъм и арогантност, с които опитва да заеме позата на водач (и спасител) на Европа. Така митичният популизъм, разпространяван от ЕС срещу Полша, Унгария, а сега и Италия, които се оказаха любими обекти за критика, изведнъж се оказа в сянката на проевропейския популизъм и предсказанията за края на Европа, ако сегашните управляващи елити не бъдат избрани да решават нататък съдбините на европейските народи. Е. Макрон се оказа един тъжен субпродукт на водената досега политика, или както швейцарският вестник „Neue Zьrcher Zeitung“, веднага след избора му за президент го представи като „един млад мъж със стари идеи“.