Europa, quo vadis? Възможни ли са изобщо каквито и да е трайни решения на ЕС около все по-задълбочаващата се криза в неговите редици? Според очерталата се дотук безпомощност в търсенето на приемлив за всички подход към проблемите, предизвикани от нестихващата преселническа вълна към Европа, това изглежда като мираж. Импровизираните общи мерки за „спасяване на положението“ не само не оказват дотук никакъв ефект, а се обезсмислят чрез индивидуалните действия на отделните държави. Така до „непослушните източноевропейци“ Полша, Чехия, Унгария и Словакия вече се нареждат Дания, Швеция, Австрия, Белгия... Разногласията в Общността около мюсюлманското нашествие дадоха само повод да изплуват на повърхността вътрешните противоречия, дълго подтискани в името на старателно афиширано единство. Но кризата на доверие между членовете вътре в Съюза логично рефлектира и в отношението на останалия свят към него. ЕС не само „олекна“ като необходим важен инструмент в световната политика, а се превърна в лесна мишена за реализирането на нов тип стратегия, при която чрез детайлно замислената „хуманитарна инвазия“ и диктатът, налаган чрез защитаващите я международни норми, се постави началото на необратими промени в бъдещето на европейските народи. „Как се стигна дотук?“ е въпрос, който сегашните брюкселски евростратези няма да имат куража да поставят на дневен ред. Не само защото през последните 4 – 5 години се оказаха въвлечени в един омагьосан кръг от вътрешни и международни проблеми, създаден поради тяхното политическо късогледство и излишната им самоувереност на „европейски водачи“ и законодатели на „нов европейски ред“, оказал се с провинциален привкус на фона на глобалните промени, прокарвани в световен мащаб. Защото зад вземаните решения (неефективни, грешни или закъснели) стоят конкретни личности, с твърде земни (и национални) амбиции, цели и интереси и при сегашната безисходица на налаганата от тях политика няма да допуснат да бъдат приведени в жертва в името на каквото и да е обновление. По тази причина, европейските ценности бяха префасонирани в медийните пространства през последните 20-тина години в „евроатлантически ценности“, поставяйки ги по този начин доброволно под сянката на американската глобална стратегия. ХХ в. ще остане в историята на човечеството и като епохата на международните договори и споразумения, чрез които европейските държави са глобално обвързани и според случая, всеки опит за отклоняване от тях в името на националните интереси, може да се тълкува удобно от "големите „играчи“ като нарушение на международния ред, заплаха за мира и сигурността и всичко в тази насока, което словестната медийна еквилибристика може да измисли. Първият опит за пробив направи Унгария с победата на национално - консервативните сили и спечелените 2/3 от местата в Парламента на изборите през м. април 2014 г. Но с това тя се превърна в лош пример за другите държави в Общността и засили вътрешната нетърпимост на официалните и неписани членове на брюкселското Политбюро. Кодексът с общностните правила и норми започна да се ползва като инструмент за сплашване и натиск срещу „различно мислещите“. Изправени пред опасността „унгарският синдром“ да се разпространи и в Полша, напомнянето, съветите и предупрежденията от Брюксел се разрастнаха до „разследване“ и заплахи за санкции. Санкции срещу политиката на едно законно правителство, избрано с огромно мнозинство?! И само защото нормите за правов ред и демокрация не са интерпретирани според вкуса на блюкселските политбарони?! В един пропилян януарски работен ден за 750-те депутати в Европарламента полското правителство беше осъдено (все още приятелски) и с това услужливо се отклони (макар и за малко) вниманието от неотложните проблеми, които нагнетяват политическия климат в Европа. Странното е обаче, че Европарламентът нито веднъж досега не се е събрал да се занимава с все по-оспорваната еднолична политика на немската бундесканцлерка Ангела Меркел спрямо бежанците, която променя необратимо вътрешното културно единство на европейските държави по посока на една неясна бъдеща Еврабия. А се разчита единствено на някакво просветление от нейна страна, при което прословутото й дебелоглавие да отстъпи на прагматизма. Прекалено дългото игнориране на реалностите от сегашните лидери на ЕС доведе до загуба на чувството им за реалност и в крайна сметка до агонията на Общността. При сегашната ситуация е неуместно да се водят дискусии от принципен характер за нейното бъдеще, но намирането на разумни решения около бежанското нашествие би могло все пак да окаже известно отрезвяващо и оздравително въздействие в тази насока. Тук трябва да се имат предвид три аспекта на този проблем: 1/ Да се обърне поглед към дълбоко скритите причини на масовото мюсюлманско преселение. Голяма част от населението в Сирия и Ирак беше манипулирано чрез преследване и терор да напуска родните си места и насочено към Европа. Страданията на хората там не може да бъдат предмет на коментари, но те се използваха като фасада в името на съвсем други цели, старателно обмислени в детайли и преследващи ново позициониране на исляма на европейския континент. Т. н. Ислямска армия, добре обучена, финансирана и снабдявана с най-модерни оръжия, се оказа само инструмент за съзнателно масово унищожение и разрушения на стотици селища и инфраструктири и далеч не за утвърждаване на нов ред върху нормите на корана. Чрез нейните варварства обаче беше предопределено за десетилетия напред бъдещето на целия регион. А чрез откъслечните (засега) бомбени атентати в различни точки на планетата, се утвърди нова форма на война, срещу всеки, навсякъде и по всяко време и нейната сянка на бомба със закъснител ще тегне и над Европа. 2/ Ясна картина за сегашните реалности в европейския континент, породени от нашествието. Досега официално се назовават само 1,1 милиона пришълци в Германия. Статистика за общия им брой, включваща и другите страни липсва поради ежедневния приток на около 1000 до 3 - 4 хиляди пришълци, въпреки зимния студ. Или пък съзнателно се премълчава. Защото общата цифра е вече над 2 милиона и ако се окаже над психологическата граница на поносимост, само ще увеличи неконтролираните и с радикален оттенък реакции, които вече са налице. Допълнителен стимул за това са и провокативните прояви на афроараби от рода на „новогодишните“ в Кьолн и общо в 12 немски провинции. Но управляващите в Германия, продължават да прикриват тези факти и никой не се осмелява да прогнозира до къде ще нарастне цифрата на нашествениците и радикалните прояви срещу тях през тази и следващата година. 3/ Анализът на сегашното преселение не трябва да се изолира от последиците му върху бъдещето на европейския континент – демографско, стопанско, културно... Упорито повтаряните клишета за интеграция на прищълците едва ли ще донесат до някакъв сериозен успех, още повече, че настроенията чрез вътрешно разделение на мюсюлмани и "други“ се разширяват и сред християнското население. Странно е обаче поведението на Германия, която сред европейските страни има най-голям опит в съжителстването с мюсюлманската култура. Чии интереси обслужва сега немската бундесканцлерка с упорството си да се приемат някакви граници като знак за изчерпалия са вече психологически и материален лимит? Разрастналите се противоречия в Евросъюза до голяма степен бяха взривени и от нейното упорство да промени собствената политика, въпреки очертаващия вътрешен конфликт с нейната партия, членове на правителството, коалиционните партньори и мнозинството, според социологичните проучвания. Но тя разчита на своята собствена клика в ЕС, чийто безлични лидери отдавна са се превърнали в проводници на опасна „меркелизация“ в неговата работа. „Времето не чака“ е все по-често повтарян девиз на баварския Християнсоциален съюз, който е постоянен коалиционен партньор на християндемократите в немските правителства. Предстоящите през м. март избори за местни парламенти в три големи немски провинции, неофициално бяха обявени като срок за промени в политиката на Меркел. Но дотогава чужденците в Европа ще са се увеличили със сто хиляди или повече и проблемите около тяхното приемане, на фона на сегашната опозиция и разширяващата се практика на „затворените граници“ ще се пренасят вероятно на Юг, към Балкана, където България рискува да се превърне в „гореща точка“ на турската политика. През м. декември 2015 г. Турция беше щедро удостоена от брюкселския елит с особени права на ключова фигура за регулиране на бежанския приток в Европа и веднага се възползва от това. Сред първите действия на нейното правителство бяха войната срещу кюрдите вътре в страната, която дотук, отново по прикривани данни, е отнела живота на повече от 500 души. Не по-малко изненадващо беше и обявяването на кюрдското население в Ирак и Сирия за една от трите големи опасности в региона. Така вътрешният проблем с кюрдите в Турция беше изведен като международен, а кюрдите бяха поставени наравно с главорезите на Ислямска армия. И всичко това, с мълчаливата подкрепа на ЕС. Но това е друга тема, която изисква специално внимание. Б.Д.