ЕС, quo vadis? Кризата в ЕС все повече се задълбочава, а брюкселските лидери, вече под напора на „горчивите реалности“, които пришълците в Европа създават, започнаха да променят тона в разговорите със своите партньори от „Изтока“. Несвикнали досега да слушат друго мнение, призивите за единство, дисциплина и солидарност преминаха в не дотам дипломатични предупреждения, обвинения и заплахи, които само потвърждават появилата се „пукнатина“ между Западна и Източна Европа в съюза. Първи призна това председателят на Европейския парламент Мартин Шюлц, напомняйки за „простия факт“, че държавите, които „пълнят касата на ЕС (западноевропейските) са същите, които сега носят големия товар с приемането на бежанците“. Още по-откровен беше външният министър на Германия Щайнмайер, заплашвайки в сп. „Der Spiegel“ с „юридически последици“ и отнасяне на въпроса в Европейския съд за източноевропейците, които отказват да участват в разпределението на 160-те хиляди пришълци чрез т. н. квоти. Изненадата от факта, че „Изтока“ отказва да следва безропотно решенията на „Запада“, даде повод на Жан – Клод Юнкер да обяви, че ще бъде трудно страните в ЕС да се движат в еднакво темпо и в една посока: „Един ден ще трябва да преосмислим европейската архитектура с група от страни, които ще правят неща, всички неща заедно, и другите, които ще се позиционират далеч от ядрото”. Цинично откровен е обаче министърът на външните работи на Люксембург Асенборн по повод политиката на новото национално-консервативно правителство на Полша, която му напомняла на Съветския съюз, „рита с крак фундаменталните европейски принципи“ и оттук смята, че ЕС трябва „да реагира много по-остро, отколкото досега“. Изживяващият се като императив политически псевдоаристократ стига в заплахите си и по-далеч – да се отнеме правото на глас на Полша в ЕС. Но критиките идват и от Чехия, Словакия, Хърватско... Разпростират се и в редиците на старата „Обединена Европа“. Италианският министър – председател се обяви против доминиращата роля на отделни държави и напомня, че „Европа трябва да служи на всичките 28, а не само на една (Германия)“. Английският министър-председател е категоричен в искането за референдум за оставането в ЕС и е решен „да се бори за Англия“. Но плахо подхвърляната готовност за отстъпки към него, само ще задълбочи обвиненията към държавите - протагонисти в двойствена политика. Странното е, че в тази алармираща ситуация, лидерите на ЕС, проявяват загриженост не толкова за бъдещата картина на континента, колкото за своя „Европейски проект“. Всъщност, идеята за „ядро“ и „периферия“ в ЕС беше лансирана от сегашния министър на финансите Волфганг Шойбле, още когато беше член на правителството на канцлера Хелмут Кол. Но тогава срещна съпротива от другите държави, а източноевропейските още не бяха приети. Малко по-късно следващият бундесканцлер Герхард Шрьодер предложи „Обединена Европа с различна скорости“, имайки предвид различното икономическо състояние, в което се озоваха източноевропейските страни в резултат на допуснати от тях драстични грешки в хода на промените след есента на 1989 г. и нуждата от повече време за приспособяването им към „европейските норми“. Но самочувствието на победител на тогавашният ЕС не можеше да допусне подобен компромис. Пример за безропотното следване на неговите директиви за приватизация е съдбата на България, чийто бездарни управници за няколко години руинираха страната. Други, като в Гърция, играха виртуозно и съумяха да принудят финансовите институции на ЕС и Световната банка да ги „осиновят“, борейки се за собствения жизнен стандарт, с който бяха свикнали, въпреки че финансите на страната им не позволяваха това. Още на 8 декември т. г. председателят на Европейския парламент Мартин Шулц обяви тревожно в свое интервю за в. Die Welt: „Европейският съюз е в опасност. Никой не може да каже дали ще съществува след десет години. Ако ние искаме това, трябва много жестоко да се борим.“ Борба в името на какво, с кого и срещу кого? Според него в ЕС имало сили, които „искат да ни разединят.“ И това трябвало да се предотврати, защото последиците биха били драматични и ще се проявят във връщане към националната държава. Измеренията на това, на което сме свидетели днес, далеч надхвърлят представите за всички познати досега форми на противопоставяне на страни, народи и религии, отвели през миналия век и към световни войни, а сега до десетки локални конфликти, в които са прокудени от родните си места над 60 милиона души и убити стотици хиляди. Масовото преселение вътре в континента е част от тази картина, чийто край и последици никой не може да предвиди. На този фон доминиращите елити от „Старата Европа“ в ЕС като че ли все още не са в състояние да осъзнаят собственото самообричане чрез упорството си, довело до вътрешен конфликт - морален, икономически, стопански, политически.. Конфликт с ценностни норми, създавани и отстоявани в продължение на векове от народите и в които сега не е допустимо разделение на „учители по демокрация“ и васали, „вдигащи само ръчичка“. Б. Д.