Рутинното ръководство за шест месеца се вписва много удобно в птказната демокрация на Евросъюза пред външния свят, чрез която да се внушава и на новите партньори от Източна Европа усещането за равнопоставеност и да се симулира активност на отделните страни – членки. Но това съвсем не означава, че Ангела Меркел например (а сега и Еманюел Макрон) трябва да кротуват и да се съобразяват с инициативността на „новаците“, още повече, че немската бундесканцлерка винаги е действала безпардонно и „изкъсо“ е държала цялата управляваща клика в Брюксел, независимо от това, кой е поредният председателстващ. В това отношение България се превърна рано в хубав пример и Бойко Борисов се почувства окрилен от възможността да се извиси, поне в собствените си очи, като балканска политическа величина, загрижена за съдбата на региона. И още в началото на подготовката за това формално „началстване“ положи доста усилия. Дотук нищо лошо като намерение, въпреки че така и не стана ясно дали изобщо е имал някакви собствени идеи, които да отстоява. А и вече няма значение. Защото амбициозната Ангела Меркел, вероятно уязвена от силно повехналия интерес на европейските медии към нейната персона и подмяната й там с много по-интересния и обещаващ „новак“ Макрон, набързо обяви своя план „Берлин плюс“, но за Западните Балкани, без България. Така за нашият Бойко III не остана друго, освен да й приглася, вече като неин поборник за по-доброто бъдеще на западните ни съседи. И всичко бързо потече в обичайното русло. С тази разлика, че ще трябва да дели своята активност в Евросъюза с напористия Макрон, който още с появата си на европейския политически паркет ясно заяви, че „Германия не е сама“ и апелира за „съвместна работна етика“. Понятието „Западни Балкани“ беше вкарано в употреба от бившия външен министър Йошка Фишер в правителството на Герхард Шрьодер преди около 20 години и визираше останалите (тогава) извън ЕС страни от бившата Югославия. С отшумяването на развихрилия се сръбски национализъм след продължителните кръвополития, отделянето на Косово от Сърбия, приемането на Хърватско в Евросъюза и разширяване на влиянието на НАТО (de facto на САЩ) в региона, стана ясно, че тези държави някак си трябва политически да бъдат обуздани , още повече, че Сърбия категорично отстоява свои специални отношения с Русия, независимо от демонизирането ѝ като враг на Европа и санкциите на Запада. Развитието на събитията дотук показва, че Западните Балкани ще са важният стратегически партньор и на Германия. Доказателство за това е и скоростното строителство на виадукти и магистрали с чужди инвестиции, които издават стратегията за нова пътна артерия между Средиземноморието и Западна Европа, от която България е изолирана. Така нашенското „Председателство“, обявено за приоритетно от правителството, се свежда до излъскването на всички кътчета и сгради, където брюкселските евробарони ще се появят с новите лимузини и трябва да им направим добро впечатление. И за управляващите не остава друго, освен, подобно на Рачко Пръдлето да се борят „за едната чест“. А честта задължава и поради това парите не бива да се жалят. Тук българската мутрокрация получава своя златен шанс, още повече, че е на власт, а изпразването на държавната хазна за тази цел може удобно се отчете и като „представителни евроангажименти“. И с това поредно и искрено превиване на гръб, ще се опитаме да убедим отново западните ментори, че сме правоверни „европейци“, макар и от експерименталната и несполучлива емисия „евроатлантици“. Всичко останало е изтикано зад издигащата се фасада на предстоящото европреживяване като маловажно, което може да почака. Без значение, че паралелно с тези напъни за „добро представяне“ на Бойковите четници, у нас опасно се разпалват искрите на конфликт, който рискува да изправи едно обзверено от собствените си управници българско население и все по-надъханата за мъст срещу него циганска маса. В годините на обезличаване на държавността и нацията, наричани цинично „преход“, тя създаде необезпокоявана свои правила за социално поведение, чрез които сега практикува вътрешен тероризъм, без да подбира жертвите. Те може да са лекари, които даряват живот, или невинни млади хора, за които са решили че са ги ядосали, или беззащитни възрастни заради удоволствието да крадат, измъчват или убиват... На този фон на отчаяние и страх, Бойко III изстреля като евтина примамка в медийните пространства халостният патрон за „магистралата на знанието“ като негов (!?) приоритет, по която изведените там (неизвестно как) цигани ще потеглят по нея към светлото бъдеще, начертано от Партията (ГЕРБ) и Правителството в братска коалиция с озаптените „патриоти“.