Другата голяма цел, която Ердоган преследва е извеждането на Турция като регионален хегемон в световната политика. Тук периметърът на претенциите му е доста широк и се простира върху Близкия Изток и амбицията да представя Турция като продължител на културните традиции на народите в този регион; включва Балканите, подчертавайки особената близост чрез близо петвековното присъствие и влияние върху развитието там (това роди и познатата фраза „Пътят на България към Европа минава през Турция“); и Европа, където се стреми да бъде приет като защитник на ислямската религия в християнския свят. Специално място в доктрината на Ердоган заема тезата за „родината - майка“ и усилията му да се изгражда турско национално съзнание сред бързо увеличаващото се там турско население. Наред с това, развитието в Ирак и Либия след свалянето на режимите на Садам Хюсеин и Муамар Кадафи, войната в Сирия и съзнателното влошаване на отношенията с кюрдите вътре в страната, му предоставиха широки пространства и за демонстрация на военна сила, даже когато действията му се разминаваха със стратегията на САЩ. Ислямското нашествие и приютените на турска територия около 2,000,000 милиона сирийски бегълци (тази цифра спекулативно се увеличава, без да са налице точни данни) му дадоха повод да засили този натиск, улеснен от объркаността на евролидерите и неудачните еднолични инициативи на немската бундесканцлерка. Ердоган прие с удоволствие и отредената му от Меркел и нейните брюкселски приятели през м. март роля на ключова страна в регулиране на бежанския поток, въпреки, че споразумението така и не задейства до днес. Засега то остава в сянка, без обаче да са забравени щедрите обещания за отпадане на визите за пътуване на турските граждани в Европа. Към това трябва да се прибави и молбата за приемане в Евросъюза, където пък вътрешните разногласия между страните – членки дават повод за увеличаване на натиска върху общността. Сега Ердоган продължава мерките, които разбунтувалите се военни е трябвало да наложат, за да осигурят успеха си. Но чрез тях вече официално „отстоява“ държавните институции и законността. И тъй като още в първите часове след преврата НАТО и ЕС му оказаха безрезервна подкрепа като към демократично избран президент, принудени са в последвалото развитие да проявяват търпимост към неговия недемократичен стил на управление, реагирайки приглушено чрез познатите дипломатически шаблони. Тук турският президент показва, че умее да лавира чрез политиката на „свършените факти“, легитимирайки се все още пред своите евроатлантически партньори. Въвеждане на извънредно положение, суспендиране на Конвенцията за човешките права, пълномощия за управление без контрола на Парламента, „вкарването в игра“ на смъртното наказание, посегателство срещу медиите – всичко това се представя като неотложни мерки за „заздравяване“ на демокрацията, срещу което западните политици трудно биха реагирали с реални контрамерки на международната политическа сцена. Така се оформя една игра на нерви, където Ердоган, поне досега, се оказва издържлив. Чрез най-мащабното в историята на страната прочистване във фундаменталните държавни институции – армия, полиция, правосъдие, академичните среди, медии... - Ердоган показа, че ще управлява с „твърда ръка“, независимо от критиките на неговите партньори. А когато му е изгодно - да насочва стрелите си и към тях. Това пролича в искането му в първите дни след преврата за екстрадиране от САЩ на неговия най-голям противник Фатхуллах Гюлен. То бързо се модифицира в „съучастничество на други страни в опита за преврат“, напомняйки, че „ако САЩ и Турция действително са стратегически партньори, Обама трябва да го покаже“. Косвено и България се оказа на прицел с обвинението, че влиянието на учението на Гюлен у нас е твърде голямо. Макар и приглушено заявено сега, в удобен момент то може да се превърне и в средство за натиск срещу управляващите, особено ако се има предвид специалното място, което страната ни заема в неосманската геополитическа доктрина на Ердоган. Трудно е да се предвижда докъде ще стигне турският президент в своята офанзива към установяването на еднолично управление. Дотук съумя да взриви тълпите в своя полза, спекулирайки с националното единство и разширяващия се религиозен фанатизъм. Но както в началния период на националсоциализма (Германия), фашизма (Италия) и съветския социализъм (източноевропейските страни), всеки опит за опълчване срещу тях предварително е бил обречен и се вписва като „мълчаливо съгласие“ в общата еуфория на победилите. Трудно е да се предположи, че армията в близкото бъдеще ще бъде достатъчно мотивирана, за да се намеси, още повече, че тя беше дискредитирана с нескопосния опит за преврат (доколкото той изобщо е бил планиран от нейните стратези) и обезсилена чрез отстраняването на над 100 генерали – истински или предполагаеми противници на президента. Евентуалните опити на Евросъюза и НАТО да се изправят на неговия път ще бъдат само една закъсняла реакция и косвено признание за собствени погрешни оценки. Ключът за оцеляването на Ердоган в тази сложна ситуация е в самият него – доколко ще съумее да се отрезви от началните си успехи и да възстанови някакъв поносим (вътре в страната и за външния свят) баланс между „отстояване на демокрацията“ и управляващата над закона „твърда ръка“, която, според симпатиите към съответния лидер винаги се е оценявала различно - като диктатура (С. Хюсеин, М. Кадафи), авторитарно управление (В. Путин), тоталитаризъм (комунистическите режими) или демокрация от полицейски тип (САЩ).