Идеята за „Европа на различни скорости“ не е нито нова, нито неочаквана, а логична последица от водената досега погрешна и оказала се пагубна за преобладаващата част от страните – членки в ЕС политика. След английския Брексит, за доминиращите в Брюкселската централа лидери стана ясно, че трябва да се изоставят обезсмислилите се популистки схеми за общото „светло бъдеще“ на привидно „побратимените“ европейски народи. Западната демокрация беше наложена след края на „Студената война“ в бързо темпо, силово и без алтернатива, като нов опит за международен колективизъм, без обаче да се анализират провалилите се преди това подобни модели в бившите СССР, Югославия и Чехословакия. Това доведе за кратко време до стагниращи икономики, масова безработица, обезценяване на общата „евро“ – валута и до скандалния случай на изкуствено поддържане със финансова „дрога“ на една страна (Гърция), за да се избегне опасността от държавен банкрут. Паралелно с това, амбицията за хегемония на Германия в определянето на политиката на ЕС засили вътрешните противоречия и наложи нови форми на диктат на по-силните над слабите. В този смисъл, наскоро публикуваната от Ж.-К. Юнкер „Бяла книга за бъдещето на Европейския съюз“ не е нищо повече от „поръчкова“ литература, която трябва да подготви страните – членки за насоката на предстоящите промени. Авторът й даже не крие, че написаното там е съгласувано с немската бундесканцлерка, т. е. с немските интереси, които тя отстоява. Не е случайно, че моделът за „различните скорости“ сега се прокарва от същата Ангела Меркел, която доскоро убедено отстояваше движение на всички страни заедно, „в пакет“. Привидно „5-те сценарии“ за новия модел на Евросъюза обхващат широка скала за общо развитие от отворен вътрешен общ пазар без политически задължения до една всесилна централа в Брюксел, в която да се съсредоточат възможно повече права на националните парламенти и правителства и да въведе централизирано европейско управление. Съпротивата, която започна веднага след публикуването им, особено от страна на източноевропейски страни, подсказва че предстои безкомпромисна битка, която обаче само засилва разслоението вътре в ЕС и може да доведе до непридвидими последици. Оформят се различни групировки – на Бенилюкс (Белгия, Холандия и Люксембург), на 6-те страни – основателки на ЕС, на 4-те най-големи държави в него (Германия Франция Италия и Испания), Вишехрадската четворка“... Налице е опит за ново позициониране на силите, което е вече и географски обусловено. В него България логично се оказва пълен „аутсайдер“, чиито разбита икономика, престъпност и корупция, обхванала всички звена на държавата (включително и правната система) отдавна са я направили непривлекателна за каквото и да е международно сътрудничество. Целта на Запада е ясна - да се освободи от баласта на слабите държави, което Юнкер разяснява с цинична откровенност: „Не бива отделни държави в Евросъюза да пречат на други да вървят напред“. Но свободата в икономическото, научното сътрудничество и отбраната изключва вземането на индивидуални политически решения, продиктувани от интересите на отделните страни. Това се отнася до оценките и конкретни действия, свързани с ислямската инвазия, отношението към Русия като към официално обявен „външен враг“ на Европа, засиленото американското присъствие около нейните граници и изобщо нарастващата американизация във всички сфери на европейската политика, култура и икономика, отстояването на националните интереси... Амбицията е постулатно да се наложи идеологически унифициран (зад фасадата на т. н. „европейски стойности“) и задължаващ всички модел за поведение и оценки в международните отношения, а чрез непрекъснатата медийна манипулация спрямо „масите“ (особено сега, около предстоящите избори в много европейски страни) да се осъществява тотален контрол и над „различно мислещите“ популисти, антиевропейци и т. н. Всичко това напомня не само за една нова форма на диктат, а и връщане назад към годините на студената война. Към тази нерадостна перспектива за ново разделение, трябва да се добави и разрастващата се ислямизация на Европа, която все по-агресивно е атакувана не само от бежанците, а и от Турция на Ердоган. Безразсъдната политика на Ангела Меркел спрямо турския президент я превърна в негов политически заложник. Последиците от разразилия се конфликт около кампанията в Европа за предстоящия президентски референдум в Турция е трудно да се предвидят, но те засягат всички европейски страни и народи.