Изявлението на Председателя на Европейската комисия Ж.-К. Юнкер пред Европейския парламент на 1 март най-после внесе известна яснота около бъдещето на Общността. Той не скрива, че е водил разговори на тази тема с Ангела Меркел още през м. февруари. Тогава тя му е развила идеята за развитие на Европа в „различни темпа“, при което „не винаги всички в еднаква степен на интеграция ще участват.“ И както винаги досега, послушният еврошеф се е съгласил и я представя в своя „Бяла книга“ с „5 сценарии“ за дискусия около нова линия, която да бъде приета възможно най-бързо - на предстоящата среща на европейските лидери в Рим в края на м. март. Поводът за нея би трябвало да бъде тържествен – 60-годишнината от Римския договор. Но реалностите са съвсем различни и налагат играта на „братство и равенство“ да се изостави поради задълбочаващите се вътрешни противоречия, особено след английския „Брексит“ и невъзможността да се реагира адекватно на предизвикателствата на многобройните неблагоприятни външни фактори – ислямската инвазия, Украйна, събитията в Близкия Изток, засилващата се роля на Русия в световната политика, оформящата се диктатура в Турция, новата американска администрация и доктрината „Тръмп“, крахът на либерализма, тенденцията към деглобализация и възвръщане към националните ценностни системи... Идеята на сегашния немски финансов министър Волфганг Шойбле отпреди около 20 години за „ядро на обединена Европа, което да бъде моторът на нейното движение напред“, сега отново изплува на повърхността, но вече като прозрение на Ангела Меркел, неговата шефка. Ж.-К. Юнкер е още по-откровен – страните от Общността, които искат по-силно да се кооперират помежду си, ще могат да го правят, но тези, които не желаят това, могат да останат вън. Моделът за „сърцевина, ядро“ и концентрични кръгове около него етествено налага някакво подреждане между „големите“ с техните амбиции за хегемония, в центъра, и „малките“, в периферията, където мястото на България е бетонирано. Не всяка от тях ще може да участва във всеки общ проект, например по въпросите на сигурността или научни програми. „Ако на някого в кухнята е горещо, може да потърси свеж въздух навън.“ И пак според Ж.-К. Юнкер, за съвместна работа по отделни проекти могат да бъдат привлечени и страни като Англия, Турция, или други?! Така представената претенция за реформа на ЕС обаче не дава отговор на важни въпроси около политическия облик на бъдещия „обновен“ Евросъюз. Свободата на избор между страните – членки за икономическо и търговско сътрудничество не означава свобода при политическите оценки и действия. Ж.-К. Юнкер обявява постулатно политическите контури на доктрината на бъдещата и по новому „Обединена Европа“, в която страните – членки най-напред ще трябва да признаят популизма като „противник на Европа“, въпреки че критиките на т. н. популисти са насочени срещу политиката на управлявалите досега партии от старото статукво и централата на ЕС в Брюксел. Смущаващо и куриозно обаче е искането президентите Тръмп и Путин да бъдат обявени като „външни врагове на Евросъюза.“ Налице е опасността ЕС да се моделира като политически съюз, и според желанието на „големите“ и „силните“, да бъдат приобщавани другите, по-слабите, разбира се, ако заслужат чрез собственото си поведение (и васално мислене). Искането за подобна клетва за политическа вярност е конюнктурно и продиктувано от страхът от загуби на предстоящите избори в някои страни на ЕС на управляващите сега „проевропейски популисти“. Това повишава градуса на предизборните борби, но би било наивно да се очаква, че по този път народите ще възвърнат доверието си към брюкселската централа на ЕС и ще гласуват отново за една окончателно дискредитирала се политика. Отказът на самите евролидери от нея е достатъчно доказателство.