Линията за движение на Евросъюза „в еднакво темпо“, която отстояваха досега неговите лидери, макар и все още предпазливо, беше поставена най-после под съмнение с изявлението на президента на ЕС Юнкер: „Искаме ли да напредваме?. Или не трябва да е така, че тези, които по-бързо го искат, да го правят без да притесняват другите?“ Предстоящото публикуване на „Бяла книга“ показва, че задкулисно, в тесен кръг се е подготвял „План Б“. Но в него едва ли трябва да се очаква признание за водената досега грешна политика и пропиляното време за изграждане на една илюзорна „Обединена Европа“ по западен модел, в която все по-отчетливо се открояваха амбициите за хегемония на отделни държави, а съответните защитни реакции на други нажежаваха през последните години вътрешните противоречия и засилиха руинирането на Общността. Демонстративната категоричност, с която Англия отстояваше решението си да напусне ЕС беше първият сериозен сигнал, който евролидерите дълго подценяваха, а чрез емоционалните си реакции пред свършения факт „Брексит“ показаха неспособност да реагират навреме на очертаващите се нови реалности. А всеки опит за реформи изисква най-напред анализ на направеното, на грешките и пропуските... Това означава да се потърси равносметка и на авторите, които убедено отстояваха водената досега политика. Същите, които сега пледират за промени. Независимо от решенията, които предстои да се вземат, се очертава нов кръг от въпроси, които налагат сериозна равносметка за бъдещето изобщо на Европа и нуждата от ново политическо позициониране в една много по-широка перспектива, включваща всички европейски страни и народи и „горещите точки“ в другите региони на света. Амбицията за по-голяма тежест и балансьор със собствена физиономия в световната политика се оказа непосилна за ЕС. Защото под влиянието на старите идеологически догми от времето на „Студената война“ се стигна до превръщането му повече в политически съюз, който е необратимо американизиран военно, икономически и културно и не е невъзможно, особено при сегашната администрация на САЩ, да действа извън нейните стратегически интереси. Още повече, че „европейците“ доброволно подмениха своята ценностна система като „евроатлантическа“, а самите „атлантици“ Англия и САЩ не видяха досега никакви смислени стойностни измерения. Възможен ли е изобщо един съюз от 27 държави да изявява претенцията за представителство на цяла Европа, игнорирайки чрез идеологически скурпули и внушения отвън страни като Русия, Белорусия, Украйна, колкото и техните политическите модели да не се харесват на отделни политици? Сега предстои очертаващото се вътрешно разделение в Общността да оформи нови взаимоотношения чрез по-голяма свобода във вземането на решения, предимно в сферата на икономиката. Но това само ще изостри конфликтите между „силните“ и „слабите“. Защото целта на предвидените промени е „бързо бягащите“ да се освободят от излишния баласт на страни като България. На фона на тази перспектива се очертава да продължаваме да плащаме високата цена за нежеланието да се предприемат най-после стъпки за излизане от тинята, в която се озовахме чрез здраво внедрения мутренския модел за държава и икономика.