Ясен сигнал, който Ангела Меркел беше принудена да обяви като част от усилията за оцеляване на Евросъюза. Без съмнение е, че на юбилейната среща на държавните и правителствени ръководители в края м. март по случай 60-та годишнина от Римския договор, ще бъде взето съответното решение. По-нататъшното развитие на Общността ще трябва да се съобразява (най-сетне) с реалностите и да протича на „различни скорости“. Практически това означава да се прилагат различни степени на интегриране, при което няма да могат да участват всички страни заедно. Преди около 20 години, по времето на немския канцлер Хелмут Кол, сегашният финансов министър Волфганг Шойбле опита да лансира идеята за Евросъюз, в който „ядро“ от няколко водещи държави да бъде „моторът“ на бъдещото му развитие. Прозиращата амбиция на Германия за хегемония предизвика тогава остри реакции и идеята отпадна от дневния ред. Малко по-късно, по време на разговорите около приемането на България в Евросъюза, бундесканцлерът Герхард Шрьодер отбеляза, че Европа трябва да се обединява в „различни темпа“, имайки предвид вероятно лошото състояние на българската икономика и държавност и неспособността (и нежеланието) на нашите политици да се проведат действени реформи. Неговото виждане също не намери отзвук, а наследничката му А. Меркел обяви с гръм и трясък „движение на Евросъюза напред в еднакво за всички темпо“. Иначе казано, слабите и неподготвените трябваше да бягат с бързината на добрите. Тази пагубна политика засегна много страни в ЕС, но сред тях България се оказа най-тъжният пример. И резултатите не закъсняха. Провали се идеята „отгоре“ изкуствено да се поддържа финансова стабилност („еднаквото темпо“) в по-слабите бегачи чрез финансови инжекции в еврозоната (Гърция, Испания, Кипър, Португалия) или периодични кредити (като в България) и така - чрез новите дългове се плащат старите, което превръща държавите във вечни икономически и политически зависими длъжници. Разделението между богатите и бедни държави и слоевете на населението в тях опасно се увеличава. Разрастна се безработицата и липсата на перпектива за бъдещето (особено сред младите поколения). Усилията на управляващите космополитни „европейци“ да се задържат на власт родиха една неясна идеология на евроатлантизма, която разводни европейската ценностна политическа система, а излизането на Великобритания от Общността и новата американска доктрина за предимството на националните интереси окончателно я обезсмисли и доказа като евтина политическа демагогия. Ислямската инвазия в Европа подсили този процес и показа, че ерозията на „Общноста“ е и духовна. Започналият „отдолу“ бунт чрез появата на нови партии и движения се разраства, а 2017 г. се очертава да бъде преломна с многото избори в Германия (общо 4) Холандия, Италия, Франция и даже в България. Защото за света вероятно също ще е интересно да види дали „долу“, в низините на Общността, ще се появят признаци за някакво просветление в социалното мислене на българите и най-сетне те ще гласуват не според принудата или предлаганите им тарифи за заплащане, а по собствено убеждение. Макар и трудно, управляващите трябва да приемат, че протичащият сега процес в „Обединената Европа“ е необратим. В този си вид тя принадлежи на миналото, а усилията за противодействие само удължават нейната агония. Упорито поддържаната чрез официалните медии словесна риторика за „популизма, ултранационализма, радикалите и антиавропейците“ също не носи особени дивиденти и отстъпва на идеята за деглобализация и възраждане на идеята за „националната държава“ като незаменим (все още) обединяващ фактор за бъдещето на народите. Без съмнение е, че след провалилият се дотук амбициозен опит на Запада да изгради в Европа по свой образец нов модел на международен колективизъм (след тези вече в СССР и Югославия) тази тенденция ще доминира през целия XXI век. България, свикнала чрез слугинското поведение на своите управляващи бързо да подменя своите интереси, приятели и визия за бъдещето си, „de facto“ сама се постави в периферните окръжности на очертаващия се нов Европейски съюз. Но и там стои като баласт, с руинирана икономика, държавност и агонизираща култура, с корупмирани политици и правосъдие и единствено стабилно функциониращите мафиотски структури на нашенската мутрокрация. Нейният пореден (или последен) поправителен изпит е на изборите в края на м. март. Там ще проличи, доколко сме си научили урока.