Медиите все още избягват да обобщават наследството на 2016 г. и с появата на Доналд Тръмп на световната политическа сцена разумно изчакват да задуха „новия вятър“ от САЩ. Независимо от това, отминалата година ще остане белязана с избора му за президент на САЩ, както и излизането на Великобритания от ЕС. Но тези две събития бяха само кулминация на развитието в Европа и света, в което през последните години ясно се очертаваше конфликта между управляващите елити и предизвикателствата на нови лидери, партии и движения с искания за промени във водената политика. Техниге идеи продължават да печелят привърженици, без значение дали идват „отляво“ или „отдясно“, дали се отстояват от отделни личности (Владимир Путин, Виктор Орбан) или от масите, „колектива“ чрез бламирането на старите партии на избори. На този фон, „Брекситът“ на Англия през м. юни м. г. потвърди тази тенденция и в Общността, за което обаче е нужен точен прочит на нейната политика, водена досега изцяло под сянката на САЩ. Под въпрос е дали това е възможно под контрола на все още действащите в Брюксел стари лидери с техните дискредитирали се схеми за „евроатлантизма“ и илюзорен антинационален паневропеизъм, въпреки щедрата подкрепа на обслужващите ги медии? С ясното си послание към избирателите „Америка най-напред“ Доналд Тръмп съумя да спечели в своята предизборна кампания не просто гласове, а привърженици. И успя да реанимира донякъде националното самочувствие, без обаче да отказва ролята на хегемон на американците в световната политика, която те са си присвоили. Успя да подскаже и нуждата от нов подход към проблемите, пренебрегвайки (засега) старите идеологизирани клишета за конфронтация от годините на „студената война“. Това пролича и от избора на сътрудниците му още преди официалното встъпване в длъжност, разчитайки на огромния им личен опит като военни, безнесмени и прагматично мислещи, без да го смущават оценките за тях в медиите или даже обвиненията в „роднинство“, поради привличането на член от семейството. Доколко обаче ще успее да се наложи, ще покаже бъдещето. Защото реално доминиращите сили в американската и световна политика (военно-промишления комплекс, банковите елити, транснационалните компании, медиите и техните лобита) няма да допуснат решения против техните интереси, въпреки че са принудени да признаят непридвидимите опасности от ново конфронтиране с Русия, последиците от собствената стратегия на руинираните „непослушни“ арабски държави Ирак, Либия и Сирия и разслоението вътре в „Обединената Европа“ между „-фоби“ и „-фили“, „про-“ и „анти-“- европейци, атлантици и др. Излизането на Великобритания от Евросъюза само открехна булото на едно демонстративно афиширано европейско единство и даде ясен сигнал за нуждата от промени. Но управляващата клика в Брюксел показва дотук, че не е в състояние да се справи даже с „ежедневните“ проблеми – пълзящата ислямизация на континента и разрастващият се тероризъм, масовата безработица, финансовите кризи, деградацията на ценностната система на елитаризиращото се „консумативно“ общество и увеличаващата се в него пропаст между „бедни“ и „богати“... Наред с това, борбата за хегемония вътре в Общността на отделни държави (сред които особено активна е Германия на А. Меркел) засили вътрешното недоверие и доведе до „проевропейски“ популизъм, който, както показва изминалата 2016 г., избирателите все по-категорично отхвърлят: Наред с „Брексит“, на избори за местни парламенти в четири провинции в Германия, новата партия „Алтернатива за Германия“ спечели навсякъде с двуцифрен резултат, а в Мекленбург – Форпомен тя надмина по броя на гласовете и управляващите в Бундестага христиандемократи на Меркел; решения на Евросъюза се отхвърлят на референдуми в Холандия и Унгария; „проевропейското“ правителство на Италия се проваля на референдум в страната и подава оставка; изборът на „проруски“ президенти в България и Молдова се посреща от Брюкселските елити като тревожен сигнал; в България пада васалното правителство на Б. Борисов... 2017 г. може да се окаже решаваща за по-нататъшното политическо бъдеще на Евросъюза. Предстоят избори в България, Франция, Холандия, Италия, четири избора (три регионални и за Бундестаг) в Германия... Според многобройните социологически проучвания т. н. популистки партии и движения навсякъде разширяват своето влияние, но сега е рано да се гадае дали ще се стигне до „разместване на пластовете“ и доколко ефектът на „верижната реакция“ ще повлияе в отделните страни. Сега най-важната цел на партиите от статуквото е да не допуснат до лостовете на управлението други партии и групировки, което би отворило вратите за нова, алтернативна политика. Поради това и усилията на сегашните управляващи са да внушават страх от евентуални промени, както и непримиримост към „различномислещите“, представяйки ги като некомпетентни и опасни за обществото. В този смисъл, 2017 г. е изпитание за масовото социално съзнание на една „Обединена“ Европа, озовала се на кръстопътя на сложни промени, но принудена да се примирява с това, което нейната политическа върхушка й отрежда като бъдеще и е продиктувано единствено от желанието да оцелее във върховете на властта.