В годините на съветския социализъм всички, които гласно изразяваха несъгласието си с политиката на комунистическите партии бяха класифицирани като дисиденти. И Западът опитваше да се възползва от тях, представяше ги като герои, търсейки и по този начин по-сериозна конфронтация с диктаторските режими. Но тези времена, поне официално, отминаха, а плурализмът на многопартийната система сега видимо осигурява повече „въздух“ за изява на различномислещите. В най-новото развитие в Европа „популизмът“ се оказа част от богат лексикон на сегашните управляващи елити, създаден в подкрепа на водената от тях политика и като реакция срещу все по-негативните оценки, които тя получава на изборите в различните страни. Сред всички останали подобни определения – десни и леви радикали, екстремисти, антиевропейци, ултранационалисти, ксенофоби, патриотари, расисти и комбинациите между тях – етикетът „популизъм“ изглежда най-обесмислен откъм съдържание, но и най-удобен, защото позволява най-произволни интерпретации. Той се представя като неосъзнат протест, емоционална кампания, манипулиране на масите, опростено представяне на проблемите и предлагането на неадекватни решения за решаването им... Вкараха се в употреба ляв, десен, медиен популизъм... Отстояването на националната идентичност и единство в новите условия се представя като национализъм и патриотарщина, критиците на действията на аристократизиралите се брюкселски бюрократи в ЕС бяха обявени за „антиевропейци“, оценките за безконтролното ислямско нашествие и все още непредвидимите му последици за Европа са израз на ксенофобия и расизъм... „Популистите“ се обвиняват в безотговорност към обществото, в разпалване на вътрешно напрежение, конфликти и разделение, всяване на страх сред масите. Медийната кампания срещу тях тепърва предстои да се разпалва поради предстоящите избори във Франция, Германия, Италия, та даже и България и опасността сегашните управляващи да бъдат отстранени от лостовете на властта. Още повече, че след избора на Доналд Тръмп за президент, който съще беше обявен за популист (!), в американската политика и стратегия се очертава нов подход към световните проблеми, продиктуван от повече реализъм и прагматизъм и това основателно предизвиква страх сред ортодоксалните „евроатлантици“. Нежеланието на сегашните управляващи да приемат критиките като алтернатива на водената политика само засилва тяхната обърканост. И това е обяснимо, защото след получаването на властта те отстояваха дадената им легитимация като привилегия. Партиите, особено в развитите индустриални държави, с помощта на големите концерни и банкови елити, се превърнаха в затворени финансово-политически системи, чиято единствена цел беше да се задържат по-дълго на власт и така да се поддържа изгодното и за двете страни статукво в управлението. Същевременно, поддържането сред масите на амбицията за един неправомерно луксозен за възможностите им висок жизнен стандарт на по-горните социални слоеве и подхранването им с медийни удоволствия доведе до създаването на едно летаргично общество с опасно високо потребителско съзнание. То тепърва започва да се оглежда къде се е озовало и появата на различните нови партии и „анти“-движения е една от първите стъпки към осъзнаване на собственото положение. Дотук партийните елити, съставляващи все още мнозинство в Брюкселската централа, не дадоха отговор на проблемите. Доколко идеите за ново политическо мислене, които бродят в политическия климат на Европа, ще получат по-нататъшно развитие и ще се легитимират на предстоящите избори, ще покаже близкото бъдеще.