Към този въпрос насочва развитието в ЕС след референдума във Великобритания в края на м. юни т. г. Само 24 часа след обявяването на резултатите, Ангела Меркел свика министрите на външните работи на шесте страни – основателки, а на следващия ден – и техните министър – председатели. По този повод финансовият министър Волфганг Шойбле (с най-голям опит и стаж в немския Бундестаг и като министър в различни правителства) предупреди за опасността от разделение в Евросъюза между стари и нови членове. Но с тази среща Меркел искаше недвусмислено да покаже, че Германия няма да се откаже от амбицията да се налага при вземането на решения. Другата нейна цел беше по-конкретна – да се наложи официална версия за някакви причини, довели до напускането на Англия. И (отново под нейния натиск) голямата младежка безработица в Англия и Евросъюза удобно беше изведена на преден план, за да се отклони вниманието от засилващите се критики към стила на работа на ЕС и апелите за „по-малко Меркел“ и „по-малко Германия“. Така плахите очаквания още преди гласуването, че най-после ще се стигне до по-откровен разговор за състоянието на Общността, се оказаха илюзия, а в разиграващия се „театър“ на официалните евролидери на Общноста Жан-Клод Юнкер, Мартин Шулц и Доналд Туск беше отредена ролята на миманс. Този спектакъл под режисурата на Меркел се повтаря сега, но с още по-масови сцени. По време на рутинното председателство на Словакия беше заявена нова силова структура чрез среща на „тримата големи“ в Евросъюза (Италия, Франция и Германия) на италианският самолетоносач „Гарибалди“. Така старата идея на Германия от края на 90-те години за ядро от държави, които да бъдат „моторът“ на ЕС, отпаднала тогава от дневния ред поради съпротивата на много страни, сега отново беше вкарана в употреба. Този път със съучастничеството на двама безлични, но амбициозни политици Ренци и Оланд. Сега Меркел привиква по своя инициатива ръководителите на 11 други страни, за да подготви срещата на високо равнище през м. септември в Братислава, отново без да ѝ са дадени каквито и да е пълномощия за това. Участието на Б. Борисов в този театър на фона на разрастващото се напрежение между ЕС и Турция, както и непремерените му (отново) славословия по адрес на неговата „кака Ангела“ са друга тема. В случая самоволните действия на немската бундесканцлерка и мълчанието на изтиканите от нея в „ъгъла“ Юнкер, Шулц и Туск, показват че т. н. председателство (за по 6 месеца) не е нищо повече от евтина проява на парадна демокрация и излишно пилеене на пари за да се посрещне брюкселския политически еврохайлайф на съответстващото на тях „лукс“ ниво. Засега у нас е официално известено, че за тази „чест“ да председателства, България ще трябва да заплати 150 милиона за лимузини.